Monday, 27 December 2010

Меките отблясъци на пролетното слънце бавно се ширеха по водната повърхност. Малко детенце наизустяваше азбуката в непосредствена близост до водата. Идваше ново утре, нов ден, ново начало на моят живот. Изпълвайки сърцето си с нескрита надежда аз поемам по трудния път на живота. Раждам се. Раста. Проумявам колко малко неща в този свят зависят от мен и моето отговорническо и лидерско съзнание се наскърбява. Никой не желае да чуе моите предложения. Любовта ми към хората намира странни и понякога необщоприети измерения. Момичето което обичам никога няма да научи това поради простата причина, че може после да злорадства. Росата от тревата бавно се разтапя, обляна от слънчевия лик - както се разтапя сърцето ми когато срещне момичето от предишното изречение. Една много студена вечер, Аз решава да прекрачи всичко което е заложено в него и се запознава с Нея. Грешка. Тя се оказва само много малък процент от всички онези идеали, качества и добродетели които въображението на Аз й предаваше. И така още една надежда рухва. Няма съвършенство. Няма перфектност. Има личности, които в дадена част се приближават към представите на Аз за перфектност и идеализъм, но никога не могат да ги запълнят напълно. Човечеството още не е достигнало това ниво на развитие за да имаме такива представители. Биологическата майка на Аз бавно му подава чаша топъл чай. Топлината на гореспомената напитка веднага решава, че не е нужна на самата напитка и под формата на пари веднага започва процес по отделяне от напитката, известен на вас като изпарение. По тази процедура се изпариха сигурно около 75% от "приятелите ми". Тъга. Единственото ни спасение, когато сме недоволни е тъгата. Ако няма тъга нямаше да чувстваме нищо, когато сме тъжни -> бихме се приравнили към зомбитата. Зомби. Индивид лишен от способноста да различава собствените си потребности, желания и привички, отдаден на една единствена кауза - хората са лошо нещо. Лошо. Поглеждайки назад във времето Аз установява, че с течение на времето представата за Лошо придобива все по-заплашителни размери. През средновековието най-лошото е било обстрел от пушка(1 човек с един изстрел). Днес най-лошото е атомната бомба(милиони души с един изстрел). Човечеството върви към самоунищожение. Дано никога не постигне целта си...

Wednesday, 10 November 2010

Кухо и празно


Има хора тарамбуки. Цял живот някои удря по тях постоянно, а звуците, които те издават, карат другите хора да подскачат и да танцуват от удоволствие. Всеки от нас поне веднъж през живота си се е докосвал до незабравимия ритъм на този тип хора, каращи ни да теглим една на всичко и просто да се забавляваме. Тези хора са страхотни за сватби, купони и празненства. Но никой не им обръща внимание в ежедневието. Защото отвътре са кухи и празни, като тарамбуки. Има хора китари. Още като ги видим и веднага в мозъка ни изплуват спомени от изминалото лято. Гласът им ни кара да затваряме очи и да се унасяме в сладкия тембър на техните струни. Те са много страстни, пламенни и дружки. Всеки иска да има един такъв човек в къщата си, но рядко някои се осмелява наистина да го покани. Защото отвътре са кухи и празни, като китара. Има хора саксофон. Още щом чуем тембъра на гласа му и искаме да правим секс с него. Всяка тяхна дума ни отвежда някъде далеч в много задимен ресторант с приглушена светлина, джаз музика, вино и любимият ни човек до нас. Тези хора са царе на романтиката и жените си умират да ги слушат как говорят с часове. Но и те са кухи и празни отвътре, като саксофон. Има хора виолончело. Те цял живот имат нужда някои постоянно да ги прегръща и много бавно и внимателно да гали струните им. Имат нужда от много внимание и са много меланхолични. Гласът им винаги ни отвежда в далечните дълбини на стари, забравени спомени. На една изветряла любов. Но и те са кухи и празни отвътре, като виолончело. Има хора цигулки. Те винаги са облечени в официални дрехи, косите им са лъснати с гел и перфектно прибрани, като лукут на цигулката. Те ходят само по изискани ресторанти и не говорят пред всеки и по всяко време. Смятат се за много аристократични и за безценни, но и те са кухи и празни отвътре, като цигулка. Има хора пяна. И всеки иска да може да общува с тях, но никак не е лесно. Тези хора могат да те накарат, да изпиташ всякакъв вид емоция. Могат да те отведат на пътешествие с думите си до всяка точка на този свят. Но и те са кухи и празни отвътре, като пиано.

Когато се намерите в мюзикълният магазин на живота, внимавайте с какъв инструмент искате да свирите в симфонията на любовта.

ГОЛЕМИ ЗЕЛЕНИ ОЧИ


за една лисица
дето е много бедна
но си има две малки лисичета
и няма пари да си купи храна от магазина в гората
и трябва да ходи по кокошарниците на хората
за да краде
за да има какво да даде на малките лисичета
да ядът
защото те гладуват вече втори ден
и тя бавно, ловко, снишена се промъква към кокошарника
гласът е изострил сетивата й до краен предел
усеща всеки полъх на вятъра
ето - миризма на куче бавно нахлува в ноздрите й от съседния двор
тя спира за миг
ако я усетят, това означава, още цял ден глад за децата й
не може да им причини такова нещо
едното вече е почнало да отслабва
ще се разболеят, а без храна - няма как да ги излекува
всички кокошки отдавна спят
без дори да подозират за освирепялата майка, която след малко ще им дойде на гости
когато приближи оградата
тя започна да търси малката дупка
която бе намерила още преди два дни
сега, когато бе измършявала от продължителния глад
със сигурност нямаше да има проблеми да се промуши вътре
измина около два метра
без да спира да провира нос
търсейки отвора
но не го намираше
започна да се изнервя
върна се пак в началото, търсейки заветното място
пак го нямаше
за миг й мина мисълта, че може да са я запушили
но после си напомни, че надежда никога не трябва да се губи
и продължи да търси
обиколи пет пъти мрежата надлъж и нашир
но от никъде не можеше да се премине
бедната лисица, не знаеше, че през деня старият майстор на колела за каруци беше сложил чисто нова телена мрежа
която купи от пазара в града
Лисицата започна да рови
тя нямаше да се прибере без храна у дома
дори това да й костваше живота
тя дълбаеше и дълбаеше все по-надълбоко, а майчинският й инстинкт сякаш караше лапите и да гребат все по-бързо
без никаква умора, без никаква мисъл да се предаде
малките бяха там, в гората, в уютната дупка, гладни, чакаха нея
сигурно не спяха, а щеше да е хубаво за тях да поспят
поне малко
но кой спи, когато корема е празен - никой
след около час копаене, тя най-накрая успя да промуши главата си
под мрежата
миризмата на куче ставаше все по-силна
сякаш съдбата се опитваше да й натъкне до най-дълбоката нервна клетка, че това, което прави е лошо
тя знаеше, че кражбата не бива да се случва
че само най-пропадналите лисици крадът
и една кражба, води до следваща
Една лисица се подвежда по лесният живот
и накрая свършва или на врата на някоя кокона или в устата на някое домашно псе
тогава видя
два чифта очи
светещи в тъмното
умоляващи
скимтящи
два чифта гладни очи
гледащия я право в устата
два чифта очи, надяващи се, че майка им най-накрая ще намери храна
Лисицата се сепна, разтърси глава и започна бавно да се приплъзва към кокошарника
устата й започна да вкусва
изгладнелият й мозък си представяше как ще убие две кокошки за по-малко от секунда
и ще хукне с тях право към бърлогата
бавно, като че ли го бе правила цял живот
меката й козина обираше всички боклуци по влажната от вчерашния дъжд пръст
влезна в кокошарника
всичко бе притихнало
очите й бляскаха като фарове на приближаваща кола в тъмнината
усети леко мръдване вдясно
там беше жертвата й
приближи се още малко
приклекна
присви опашка
замръзна за миг
пое въздух
и се изстреля напред, като куршум
прелетя разстоянието до първата кокошка за едно премигване с очи
и зъбите й щракнаха
във въздуха
кокошките полудяха
настана ужасна врява
тя бързо се обърна
и захапа най-близка
топлата кръв се разля в цялата й уста
за миг
тя изгуби самообладание
и започна да яде кокошката
сепна се
от огромната светлина
която дойде от къщата
кучето лаеше до припадък на синджира
сякаш всяка негова клетка искаше да скъса оковите и да изгриза бедната лисица до кокал
ДЕЦАТА!
спасителната мисъл
върна лисицата към реалния живот
грабна кокошката с устата си
и хукна с всички сили към дупката
която бе копала цяла нощ в оградата
направи три бързи скока
и тогава дойде болката
първо усети как метала захапа задният й крак
директно разкъсвайки всяко мускулчето, до което се бе докоснал
и с всички сили се заклещи от двете страни на тънкото й краче
опитвайки се да строши коста на две
после дойде болката
усети адски спазъм по цялото си бедро
после болката премина през цялото й тяло
докато я удари директно в главата
и тя изпусна мъртвата кокошка на земята
прилоша й и тя изгуби съзнание
за миг
отвори отново очи
и започна да се дърпа с всички сили
влачейки се с предните си крака към дупките
но стоманените зъби на ужасяващият капан
не им минаваш и през ум
да пуснат жертвата си
лисицата
продължаваше да буйства и да упорства
усещаше, как целият й крак изтръпва
и губи тотален контрол над него
после се отказа въобще да го мърда
и започна да гризе капана с зъби
всячески опитваше да премахне
стената
която я отделяше
от децата й
от къщата се показаха две сенки
лисицата бе чувала, че хората имат железни пръчки
които те убиват за секунда
тя бе чувала тези железни пръчки в гората много пъти
но никога не бе срещала човек досега
страхуваше се от срещата си с тях
а още повече се страхуваше, да се срещне окована в стомана в кокошарника на даден човек
с мъртва кокошка пред себе си
бавно лисицата осъзна, че губи тази битка
и че скоро ще изгуби и цялата война
затвори очи
искаше да си представи децата си
как си играят на малката поляна
шарената сянка от младите дъбове, които поникнаха миналата есен
когато тя срещна прекрасната мъжка лисица
изкараха цели две седмици заедно
две прекрасни седмици
в късната есен на малката планинска ливада
той бе толкова млад и красив
всяко косъмче по него вдъхваше живот
и увереност
после дойде зимата
а с пролетта се появиха й двете й прекрасни
малки
лисичета
най-голямата радост в целият й живот
отдавна мечтаеше за момента в който ще има собствени деца
през изминалите две години
бе видяла как всички други животни около нея в гората
отглеждаха малките си
най-накрая бе дошъл и нейният ден
роди ги в една изоставена от язовец хралупа
в началото на Март
толкова бе щастлива
че не усащеше нито глад, нито студ, нито умора
по цял ден ги чистеше
внимаваше, винаги да има меки листа около тях
играше постоянно
а щом укрепнаха и на поляната имаше слънце
винаги ги извеждаше
за да полудуват на воля
нейното щастие
обърна глава
и видя двете сенки
да идват все по-близо
врявата в кокошарника беше станала нечуваема
лисицата осъзна, че няма измъкване
погледна към гората
помоли се на майката природа, да закриля децата й
и припадна
двете сенки бавно приближиха към клетото животно
старецът изпсува грозно
като видя мъртвата кокошка
но втората сянка
тя бе по-ниска на ръст
по-дребна
и с много по-къдрава и буйна коса
когато видя заклещеният крак на лисицата в капана
дръпна дядо си за палтото
и го погледна с огромните си зелени очи
зелени, като посевите с пшеница на пролет
когато живота се пробужда и успява да пробие дебелата снежна покривка
за да се докосне по-близо до слънцето
очи, пълни с живот
зелените очи помолиха стареца
да освободи лисицата
стареца не искаше й да чуе
малко, че беше платил цяло състояние за тези кокошки
които път отгоре на всичкото и не снасяха редовно
а сега да пуска и лисица, дето ги е изяла
пълна щуротия
зелените очи настояваха
и молеха
старецът вдигна рамене и каза
ако успееш да я освободиш
я пускам
и отиде да си легне
Малкото момиче
сложи фенера до лисицата
тя приличаше на умряла
но тежкото й дишане вследствие от раната
издигаше гърдите й учестено
малката красавица понечи да разтвори капана
но хватката му бе по-здрава от на съзтезател по канадска борба
огледа се наоколо
беше тъмно като в рог
месечината бе изчезнала някъде зад облаците
сякаш за да направи мисията й още по-невъзможна
тя се опитваше да открие предмет
с който да си помогне
но не намираше нищо
прекоси целият двор - нашир и надлъж
пак нищо
а кръвта на лисицата изтичаше
после й дойде
откачена идея
да иде и да събуди ветеринаря
сигурно беше полунощ
сигурно щеше дядо й да се кара страшно много на сутринта
но тя се чувстваше толкова ужасно за бедното затворено животно
че просто и да се върнеше и да се опита насила да заспи
щеше да будува цяла нощ
и да мисли как да отвори капана
върна се в къщата
наметна си един стар балтон на дядо си
и тръгна към къщата на ветеринаря
кучетата я съпътсваха с лая си
по цялата тъмна улица
малко я беше страх
но желанието й да помогне на лисицата
бе много по-силно от страха й от тъмнината
приближи къщата на ветеринаря
и тя естествено, бе заключена
почука на вратата
никой не отвори
извика - никой не се обади
почука по-силно
пак никакъв отговор
опита се да погледне през прозореца
и чак тогава видя малката бяла бележка
на вратата
която бе почти невидима в тъмнината
"Ще се върна след два дни. В града съм."
нямаше как да отиде до града
не и сама
ядоса се
и на себе си
че бе толкова слаба
и на ветеринаря
и на дядо си
и на глупавите, глуапави хора
измислили капаните
облегна се за миг на вратата
огледа се пред себе си
улицата бе като пустиня
само далечен кучешки лай й напомняше
че все пак е в населено място
тя трябваше да намери начин
сви юмруци
и тръгна към първата врата
която бе насреща
започна да тропа като полудаля
светна крушка
показа се сънена глава
зелените очи гледаха с надежда
и обясняваха
иронична усмихва и вратата се затвори
амбицията нахлу във вените й, като планински поток
отиде при следващата врата
и започна да блъска яростно
Защо хората са толкова студени
нима те никога през живота си не са попадали в капан
нима някой не е идвал
и не е отварял този капан
когато те не са успявали
ужасни хора
лоши хора
този път й се развикаха
да се прибира и да си ляга
Зелените очи намразиха човечеството
и тотално се отказаха да търсят помощ от него
прибраха се вкъщи
запалиха най-силният фенер
и започнаха да търсят желязо
из целият двор
но никъде не намираха, нищо подходящо
Тогава мълниеносна спасителна мисъл: ЦИГАНИТЕ!
На края на селото имаше цигански катун
циганите от него събираха желязо от село
и го предаваха някъде в града
вчера бяха пристигнали
дядо й абсолютно й бе забранил
дори да си помисли да приближи
циганският катун
ноща
сякаш ставаше все по-тъмна
с всяко приближаване
към ромите
отнякъде се появиха облаци
и скриха и малкото останали звезди по небосвода
сякаш се опитваха да угасят и последните капки смелост
в зелените очи
тя преглътна страховете си
и закрачи смело
след последният завой на селото
видя светла ивица да шари над последната къща
това бе огън
с приближаването
светлата ивица ставаше все по-голяма
светлината й вдъхна надежда
светлината е хубаво нещо, мислеха зелените очи
светлината кара баба да се усмихва
а кокичетата й да се показват под снега
видя огъня
който се издигаше почти до небесата
около него десетина циганина играеха странен танц
двама свиреха на още по-странни иструменти
а малко момиче със същите зелени очи
пееше весела песен
първо мислеше да ги попита
но после се уплаши, че може да й направят нещо лошо
баба й бе разказвала, как миналата година
група цигани били откраднали едно малко момиче
и го продали на панаира в града
като че ли е прасе или овца
реши да се промъкне и да открадне
да крадеш от крадците
не е лесна работа
желязото не вървеше скъпо
и малкото, което циганите успяваха да намерят из селото
се пазеше добре
това бе цялото им богатство
огромните зелени очи
започнаха бавно да пълзят
към купчината
мръсна и ръждива
циганите сякаш
нямаха никакви грижи и проблеми
танцуваха като за последно
добре дошло бе това опиянение
за малката крадла
тя се прокрадна бавно към старите железа
напипа едно
но то бе твърде тежко
опита да измъкне друго - но няколко други железни обръча го притискаха
накрая намери една дълга железна пръчка
дръпна я
но тя отказа да й се подчини
и сякаш с котва се закачи още по-здраво за купчината
крадливите зелени очи се ядосаха
и дръпнаха със все сила
чу се дрънчене на множество желязо
тя бе извадила именно пръчката, която подпираше цялата купчина
музиката спря
пеенето престана
циганите изкраскяха
зелените очи грабнаха железният прът
и с все сила затичаха към къщата на баба и дядо
чуваше крясъци зад себе си
псувни на цигански
беше я страх да се обърне
да не би да види как една дълга, суха, костелива, мургава ръка
я сграбчва за рамото
тя тича
докато краката й не станаха като камък
и отказваха да тичат повече
после премина в ходене
и не спря
докато гърбът й не се опря
на входната врата на къщата
в която всяка пролет прекарваше толкова незабравими мигове
опита да успокой дишането
и тогава се сети
за лисицата
толкова време бе минало
дали е още жива?
тръгна към кокошарника
успокой се малко
когато видя почти безжизненото и тяло
спроснато като изпран килим
в двора на курника
бедното животно
пъхна желязото между зъбите на капана
и натисна със все сила
халките не помръднаха
капана сякаш бе излят от бетон
а не от желязо
натисна втори път
трети
четвърти
капана отказваше да съдейства
ужасна твар
що за човек би създал подобно нещо? ужасни хора
тогава й дойде нова идея
постави желязото между зъбите
опря едната част на капана в бетонният стълб
към който бе привързана телената мрежа
и отиде да търси
камък из двора
намери един, който според нея
ще й свърши работа
едва едва успя да го помръдне
ядоса се
отиде в конюшната
сложи въжето на коня
и го изведе навън
той бе доста ядосан
от среднощното събуждане
и искаше абсолютно веднага да му бе обяснено
защо го безпокоят
но когато видя зелените очи, пълни с гняв
реши просто да се подчини
с помощта на коня
малката крадла успя да довлече камъка до капана
трябваше само да го стовари върху желязото
и планът й щеше да успее
опита веднъж
но камъкът бе непосилно тежък
опита втори път
отново провал
напрегна цялото си крехко момичешко телце
но камъкът отново отказа да помръдне
трябваше да намери начин
реши да замени
камъка с коня
подпря железната пръчка
между камъка и капана
върза я с въжето за коня
и започна да дърпа поводите
зъбите леко се разтвориха
още малко
още малко
КАПАНА ЩРАКНА!
Зелените очи подскочиха и извикаха възторжено
те веднага се втурнаха към лисицата
тя продължаваше да лежи
сякаш чакаща смъртта
малката крадла взе внимателно животното
постави го в едно одеало
и го сложи в обора
на сутринта топлите лъчи на слънцето
бавно започнаха да галят мустаците
на горската майка
тя помръдна и отвори очи
опита се да си спомни нещо от предишната вечер
но болката в крака
отново я преразя
погледна назад и видя странно бяло нещо
увито около кракът й
искаше да избяга
но не можеше да ходи
не знаеше къде е
нито как е попаднала тук
не беше мъртва
мъртвите не изпитвали болка
така казваше майка й
след около час
вратата на обора се отвори
прекрасните зелени очи влезнаха
превъзбудени
щастливи
доволни от себе си
те носеха купа пълна с месо
сложиха я пред ранената лисица
отдръпнаха се на около два метра
усмихнаха се
след десетина минути влезна и дядото
видя лисицата
усмихна се на зелените очи
й я попита:
- Знаеш ли каква е разликата между животните и човека?
- Каква?
- Човек може да постигне всичко, стига да положи достатъчно усилия.

Saturday, 23 May 2009

Писмо до Америка

Как е по Америка? Как живееш? Храниш ли се? Спиш ли добре?
Пиша ти на хартия, оти имаше буря и бутна антената, та се скапа интернето. Дано още помниш да четеш по нашенско. Тук всичко е наред. Баба ти и дядо ти пращат поздрави. Баба ти пита, дали ще се жениш вече, дали си намерил някоя прилегата девойка. Да сте си двама опора в живота, че сам човек по-лесно се предава. Вчера срещнах леля ти Росица, плачеше горката. И нейните двама юнаци искат в Америка да идват. Те, знаеш, работеха към общината. Хубаво, ама не се съгласили да крадат с другите и ги уволнили. И сега ще хващат пътя. И те ще оставят майка и татко да бършат стари снимки по стените.

Сине, не ни търси по компютъра вече. Няма компютър. Изключихме го. Не можем да си платим тока. Тия от електрото, правят що правят, изравняват там нещо и имаме 400 лева ток. Баща ти се поболя, като разбра. Цялата заплата му е това. А сам знаеш колко пести той. Сега пера на ръка, че пералнята да не харчи ток. Телефона го изключихме, че има лоши хора. Звънят по цял ден, лъжат, че си бутнал момиче с колата и си в полицията и искат 3000 лева, да те пуснат. Само изкарват на баба ти акъла. И на баща ти джиесема го изключихме. От тока няма да останат пари за него. Ако нещо стане, звънкай тука при комшиите. Те ще дойдат да ни кажат, ама през деня не - че са на работа и няма никой у дома. Иначе добре са всички. Ама сега от юни, ще намалят на баща ти инсулина. Той и тоя му е малко. Няма да може да работи горкия. Как ще я караме - не знам. Братовчед ти Динко почина. Блъсна го с колата един пиян. Уж го осъдиха, ама само условно, че бил известен спортист и прославил България. Аз още си работя в детската градина. Миналия месец идва министърката при нас. Да видиш с каква кола дойде. За чудо и приказ. Баща ти вика - последен модел. 500 000 лева струва. Дойде жената, каза, че няма пари за нова детска градина, хапна торта с децата и си бега. Утре ще ходим с готвачката да сечем дърва, да сложим за подпора на входа на градината, че може козирката да падне - на години е вече, а ремонт не е правен. Иначе всички сме добре. Дядо ти праща много поздрави. И той е добре. Все за тебе пита. В сряда идва доктора да му мерни кръвното, ама си беше пийнал човека, та му го мери направо през дрехите. 30 на 50. Искаше в болница да го вкарваме. Ама врачка се оказа тоя доктор. В петъка му стана лошо на дедо ти, припадна тука и отидохме до личния лекар. Той ни каза, направо в болница да го вкарваме. Хубаво, ама няма легла в болницата и трябва да чакаме или някой да го изпишат или някой да умре, да се освободи легло. Сестра ти е добре. Сега малко по съдилищата се разправя. Март месец идва поземлена комисия у селото. Имало нов план. Нашата нива не била там, където е в момента. Трябва да преместим лозето 100 метра надолу към чичо ти Кольо. Питах го това момчето от комисията, дали е виждало лозе или поне да ми каже как се мести, че аз за първи път чувах, че може да се мести. Нищо не каза. Иначе всички са добре. Баба ти е доволна. Увеличиха й пенсията с 8 лева, ама па вече не дават хапчета без рецепта. И като я боли главата, трябва да хване рейса, да даде 10 лева за билет до града, да иде при доктора, да й напише рецепта, за да си купи Аспирин. Иначе всички са добре. Котката роди три котенца. Имаме си радост в къщата. Ама ки требва да ги изфърлим. Нема с какво да ги храним. Тия от мандрата тука в селото, дето изкупуваха млекото изчезнаха ненакаде. Дедо ти има да взима 1400 лева от тях за млекото. Така й си останаха, огин да ги изгори. Твоята Надя, дето все си я баеше - отиде в София да работи. Немаше я пет-шест месеца. Върна се с един дедо под ръката с една голема кола. Натокмена, начервена - не можеш да я познаеш. Не иска да влезне у тех - много кална била улицата. Поседеха 10 минути и си бегаха. Сега избори идат, барем че изкараме некок лев. Който даде най-много пари за него че гласувам. То кой и да сложиш - се е същия берекет.

Сине, гледай там да си жив и здрав и никога да не се връщаш тука. Иначе тук всички са добре...

Изкуствен интелект

След известно време изкуственият интелект ще навлезне трайно в живота ни. Кафе-машината ще регистрира настроенито ни сутрин и ще приготвя еспресо, двойно, ЛАТЕ или чай в зависимост от дозата ободрение, което ни трябва. Гардероба ще браузва всички модни интернет страници и ще Ви подава дрехи, които са в крак с модата. Печката ще се самоизключва секунда, преди печеното да прегори, а телевизора ще пуска порно, вместо реклами.

Дотук добре.

Лошото идва с това, че този Изкуствен Интелект го създават хора. Хората имат Естествен Интелект. Някои. Следователно машините с ИИ, ще носят и недостатъците на ЕИ. Ако ви се падне лаптоп материалист, той няма дори да се включи, ако не сте адвокат или пластичен хирург. Климатик със шизофрения. Прибирате се лятото, той през деня получил халюцинации, че са го отвлекли в Аляска - 49 градуса в стаята. Пералня с клаустрофобия - трябва всеки път да я успокоявате по 10 минути в мокрото, преди да пуснете дрехите. Сешоар-расист - ако Ви е черна косата, забравете да я изсуши. Микровълнова печка кариеристка - вие я настроите на две минути, тя работи четири, да преизпълни задачата и се изпарява вечерята. Прахосмукачка алкохолик - ти минеш да събереш боклука, тя го повърна на килима. Телевизор далтонист - не се чудете, защо морето е розово! А най-тъпо е да ви се падне асансьор със страх от високо или аспиратор с алергия към пушек.

Ама на, пуста младост, тече като вода - не ке ги видим тия шове...

Вярата е най-ужасната болест на съзнанието

Някъде прочетох, че основната разлика между животните и хората е съзнанието. Не повярвах на това твърдение. През цялото ми детство аз бях обграден от кучета, които толкова много ме обичаха. Играеха си с мен по цял ден. гледаха ме умно. Имах едно куче, което знаеше точно в колко часа идвам на село и ме чакаше на входа на селото всеки уикенд. Как може да няма съзнание?

С течение на времето се убеждавам, че животните нямат съзнание. Наблюдавайки човешкото съзнание, откривам толкова много недостатъци, че природата със сигурност е лишила животните от тях.

Ако животните имаха съзнание, щяха да притежават и прилежащите с него недостатъци.

Ако те не си вярваха, както повечето хора, лъвът никога нямаше да ходи на лов, защото нямаше да си вярва, че ще хване антилопата. Лястовиците, нямаше да строят къщата си парченце по парченце, защото нямаше да си вярват, че няма да се отлепи. Бобрите нямаше да строят бентове, защото нямаше да си вярват, че реката няма да ги бутне.

Императорските пингвини, никога нямаше да пазят единственото си яйце в продължение на четири месеца, без храна и вода при минус 70 градуса, защото кой би повярвал, че то ще оцелее при тези условия. Дивите гъски в Индия, никога нямаше да се опитват в продължение на три седмици да прелетат над Еверест, за да снесат яйцата си в Тибет, защото нямаше да си вярват, че са способни на това.

Въпреки, че нямат съзнание, животните не се предават. Те не падат духом, не се отчайват. Когато се провалят, опитват пак. Поради липсата на съзнание, те не мислят за неуспеха в предишния опит. Те се фокусират изцяло в постигане на успех при следващият път. Защо ние не можем да го направим? Толкова е елементарно. Навсякъде пише, че сме най-висшата форма на живот. Защо психиката ни е толкова нисша тогава?

Липсата на съзнание, означава и липса на предразсъдъци. Когато едно врабче от България, срещне едно врабче от Франция - за него то е врабче. Няма значение, дали майка му го е снесла под Айфеловата кула, да ли е яло само овесени трици, дали баща му е турчин, дали брат му е обратен. Врабчето няма предразсъдъци. За него другото врабче е преди всичко врабче. Защо за хората е толкова трудно, да приемат другите, преди всичко като хора?

Вярата и предразсъдъците са най-ужасната болест на съзнанието. Никога не губете вяра в себе си, за сметка на предразсъдъците.

Човешка книга

Виждали ли сте "Червената книга"?. Аз никога не съм я виждал. Като бях малък, първо мислех, че в нея записват всички комунисти. После си промених мнението, че вътре има снимки на всички футболисти на ЦСКА.

За щастие се оказа, че вътре слагат биологични видове - застрашени, изчезващи или изчезнали.

Трябва да направят "Човешка книга". Вътре ще поставяме снимки на човешки индивиди - застрашени, изчезващи или изчезнали.

Ще поставим деца, защото с всеки изминал ден те изчезват. Все по-малко човешки индивиди са деца. Бебето се превръща в тийнейджър. Няма криеница, няма гоненица, няма "Костенурките нинджа".

Ще поставим различните, странните, неразбраните, отритнатите. Всички онези, които не се вписват в общата картинка. Всички онези, които не се страхуват да покажат себе си. Да опънат платна и да поемат в собствен, напълно индивидуален курс на плаване. Тези, които винаги се насочват към най-опасните морета и океани и не харесват плаването в спокойни и сигурни води.

Докато природата сама създава различните видове животни с определена цел, хората имат способността сами да създават различното в себе си. Обществото има способността, да убива различното в себе си, за да предпази масата от новото, непознатото.

Ще поставим вътре всеки за когото всяко ново нещо в живота му е предизвикателство, а не страх. Онези, които не робуват на суеверия, не си четат хороскопа и не се страхуват, да бъдат себе си. Онези, които живеят заради самите тях, а не заради Обществото.

Тези индивиди са застрашени от изчезване. За мен е абсурдно, но някак си стигнахме до състояние, при което новаторството и различното се счита за дефектно и вредно. Имаме информация за културата и живота на всеки един народ, а не можем да превъзмогнем собствните, дребни предразсъдъци.

Всеки чака другия да започне пръв. Всеки се пази от грешки. Всеки търси утъпкана пътека, спасително въже, резервен парашут. Никой не иска да рискува и да заживее различно от масата.

Но аз вярвам, че някой ден ще се събудя в един свят, където няма да има неразбрани, странни, плашещи. Ще има нови, интересни, любопитни. И ще се усмихна.

Дефект

В една голяма столица на една малка държава в една голяма мизерия, живееше едно малко циганско момче. То беше дефектно. Всяка сутрин пресичаше релсите на влака, малката борова горичка и ходеше да се къпе в реката. Не миришеше, като нормалните циганчета. Веднъж намери една машинка за подстригване на коса и редовно се подстригваше само нула номер. Нямаше въшки, като нормалните циганчета. Когато нямаше какво да яде, просто търпеше глада. Не крадеше, като нормалните циганчета. Мечтаеше да учи в университет за адвокат. Не в махалата за сутеньор, като нормалните циганчета. Беше много любопитно и постоянно задаваше въпроси на всеки за всичко. Не беше просто и ограничено, като нормалните циганчета. То беше дефектно. Имаше много братя и сестри, но малко родители. Всъщност нямаше родители. Майка му беше продадена отдавна някъде в Гърция, а баща можеше да му е всеки циганин живущ на Балканския полуостров.

Малкото циганче се казваше Атанас и само се записа на училище. Всички, естествено, му се подиграваха. В първи клас другите циганчета му метнаха малката торбичка с която ходеше на училище под влака. Във втори клас учителката не му позволяваше да седи до българчетата и то седеше самичко на чин. В трети клас момичетата му викаха "снежинка, кюнец, кюмур, печка, нафта, асфалт, бат сали". Малкият герой само се усмихваше притеснено на всичко това, но не се предаваше. В четвърти клас започна същинската веселба. Момчетата от класа го биеха три пъти седмично, защото било полезно за костите и храносмилането. В пети клас най-едрото момче в класа го караше всеки ден да изяжда по една страница от учебника по История, защото страниците на учебника били бели и циганчето трябвало да се сети, че черните не са направени за учене. В шести клас му счупиха носа. В седми група скинари го хванаха, съблякоха го, нарисуваха го целия в пречупени кръстове с маркери и го пуснаха гол в центъра на София. В осми клас момичетата от класа си продаваха телефоните в заложни къщи и после набеждаваха Атанас, че ги е откраднал. Изяде много бой от по-големи братя/бащи/гаджета. В девети клас го караха да стои мирен пред дъската и момчетата мятаха ножовете-пеперуди около него, за да тренират. В десети клас се разболя тежко зимата, защото другите пълнеха презервативи със студена вода и ги мятаха по него, за да го научат на безопасен секс. В единадесети клас го изключиха по настояване на родителския съвет, заради нарушаване на училищния правилник. Нямаше пари за обувки и му се наложи да идва бос. Атанас нямаше пари за тетрадки. Правеше си свои собствени с хартии, вестници и кашони, които намираше изхвърлени из София. Нямаше пари за химикали и моливи. Пишеше с въглени, които събираше от догарящите купчини в които другите цигани топяха откраднатите цветни метали. Нямаше пари за дрехи. Шиеше ги сам от изхвърлени брезенти на тирове, завеси, пердета. Нямаше учебници. В началото на всяка учебна година молеше някоя по-добросъвестна учителка да му услужи с учебниците за кратко и той най-усърдно преписваше всеки учебник в импровизираните си тетрадки, а после връщаше учебниците. Атанас нямаше нищо и никой, но не се предаваше.

В една голяма столица на една малка държава в една голяма къща, живееше едно малко богато българско момиче. То беше дефектно. Всяка сутрин то се къпеше с нормална душ-слушалка. А не във вана с пет ароматизатора и хидромасажори, като нормалните богаташки. Веднъж майка й я заведе при личният си фризьор да й направи прическа, но на другия ден тя си острига главата гола. Не искаше да има 15 витамина, 6 минерала, 8 аминокиселини и две кила и половина лак в косата, като нормалните богаташки. Винаги имаше какво да яде, но никога не предявяваше претенции. Не искаше да изяжда на вечеря месечната дажба храна на пет-членно сомалийско семейство, като нормалните богаташки. Мечтаеше да работи в Корпуса на мира. Не искаше да учи в скъп, частен университет със собствени мажоретки и отбор по бадминтон, като нормалните богаташки. Беше много любопитно и постоянно задаваше въпроси на всеки за всичко. Не беше просто и ограничено, като нормалните богаташки. То беше дефектно. Нямаше братя и сестри, но имаше двама родители. Майка й беше съветник на президента, а баща й най-крупният строителен предприемач в България.

Малкото българче се казваше Алиса и само се отписа от частното училище, където я записаха родителите й. В първи клас другите богаташчета винаги искаха да си играят с нея. Във втори клас всеки искаше да седи до нея на чина. В трети клас момчетата й викаха "принцесо, красота, кралице". Малката героиня не можеше да понася никого и не обръщаше внимание на никого. В четвърти клас започна същинския яд. Момчетата от класа си харчеха всичките пари да й купуват шоколади и кроасани, за да й се харесат. В пети клас най-едрото момче в класа всеки ден й предлагаше да й носи учебниците, да не й тежат. В шести клас й подариха Пони. В седми клас група съученички основаха фен клуб на Алиса. В осми клас телефонният й номер бе най-скъпо продаваната ценност в цялото училище. В девети клас момчетата кръжаха, като пеперуди около нея. В десети клас й подариха собствен апартамент. В единадесети тя напусна сама училище, защото не издържаше на цялото мазнене, заради парите на родителите й. Алиса имаше пари за тетрадки, но не си купуваше, за да не хаби хартия. Имаше пари за моливи и химикали, но ги подаряваше на старчески домове. Имаше пари за дрехи. Но ги шиеше сама, защото не можеше да понася модата. В началото на всяка учебна година, тя подаряваше безплатно учебниците си от миналата на някоя книжна борса. Алиса имаше всичко и всички, но не ги искаше.

В една мразовита януарска сутрин, Алиса и Атанас пътуваха в един и същи автобус от градския транспорт. Той бе получил първата си заплата и с гордост си купи билет от бутката, за да се качи за първи път. Тя за първи път бе успяла да се скрие от личния шофьор на майка си и с гордост си купи билет от будката и се качи за първи път. Той седна на последното място в края на автобуса, за да не пречи на някой. Тя седна на първото място в началото на автобуса, за да вижда лицата на всички хора в автобуса. Автобусът беше претъпкан. Хората зъзнеха от студ и псуваха Бойко Борисов. Изведнъж се чу силен шум, трясък, разхвърчаха се стъкла и автобуса замръзна на място. Всички обърнаха ужасени поглед напред. Вратите се отвориха автоматично. Автобусът се беше ударил в лека кола. Всички стояха вкаменени и гледаха ужасяващо. Алиса скочи, изхвръкна през вратата и се затича към колата. Атанас скочи, изхвръкна през вратата и се затича към колата. Никой друг не се сети, да помогне на бедния шофьор. Всеки само стоеше замръзнал и гледаше сеир.
Мъжът лежеше в безсъзнание. Алиса веднага повика линейка, а Атанас се счупи стъклото на вратата и отвори от вътрешната стена. Алиса провери за пулс, махна колана и се опита да превърже по-малките рани с парчета плат от дрехите си. Атанас изтича до близката будка и купи малко шише водка. Подаде го на Алиса, за да промие раните и да не се замърсят, преди да ги превърже. Двамата правеха всичко, за да спасят горкия човечец, водени от инстинктите и ценостната си система. Линейката най-накрая се появи от някъде, пренесоха пострадалия и го закара в болницата. Алиса и Атанас поотделно се запътиха към нея, за да видят, дали човека ще се оправи.

Когато Алиса нахлу в болничната стая, Атанас вече бе там.
- Докторите казаха, че си му спасила живота.
Тя само се усмихна, подаде ръка и се представи. Атанас в първия момент се сепна. Не бе свикнал който и да било да иска да се запознава с него. Поклони се много нескопосано и се представи. Алиса се засмя. Двамата се заговориха. Алиса бе влезнала в Медицинския за сестра, но мислеше да зареже всичко и да се запише в Корпуса на мира. Атанас беше първа година Право в Софийския университет. Нямаше да зареже ученето за нищо на света. Алиса хареса Атанас. Имаше нещо толкова детско и невинно в държането му и представите за света. За първи път никой не й правеше постоянно комплименти, докато говори с нея. Никой не я молеше, да му уреди среща с баща й. Интересуваше се от нея и само нея. Атанас не хареса Алиса. Помисли, че го лъже за къщата, семейството, средата в която живее. Само луд човек би се отказал от подобен живот.

Алиса му предложи да отидат на кино в "Одеон". Атанас само бе минавал покрай сградата на киното. Никога нямаше пари за билет. Той рядко имаше пари за хляб, камо ли за билет за кино. И сега нямаше пари за билет. Трябваше да пести всяка стотинка, за да си плати семестъра. Учтиво отказа на Алиса. Будният й ум веднага си нареди нещата и му каза, че понеже тя го е поканила, тя купува билетите. Атанас й нямаше доверие, но се съгласи. Гледаха филм за живота на Едит Пиаф. На излизане от киното, Атанас се пошегува, че на глас няма да може, но на местоживеене и мизерия, може да го докара като Едит Пиаф от нейните детски години. Алиса се разсмя. Отдавна не се беше смяла. Искрено. Атанас започна да харесва Алиса. Тя се държеше много странно с него. Не му се подиграваше. Беше съвсем ново изживяване. Видяха се още няколко пъти, преди зимата да започне да си отива. Алиса винаги предлагаше първа и за това тя черпеше винаги, въпреки протестите на Атанас. Радваше се, че не се възползваше от нея. Не й искаше пари, а беше повече от очевидно, че няма почти никакви. Винаги идваше с един и същ пуловер и дънки. Наближаваше месец Март.

Един ден Атанас предложи на Алиса да ходят на най-новата прожекция в кино "Витоша". Филмът бил страхотен и тъй като Атанас предложил първи, той щял да купи билетите. Алиса го погледна учудено, опита се да си спомни къде точно е кино "Витоша", но след това веднага прие, защото бе почнала истински да се привързва към Атанас. Имаха среща на другия ден в 18:00 пред Попа. Алиса малко закъсня. Тя имаше навик да закъснява малко. Днес бе по-красива от всякога. Атанас я попита, дали му има пълно доверие и след положителния й отговор я помоли да не мърда. Извади черна копринена кърпа и я завърза пред очите й. Алиса само стоеше и се хилеше. Беше й любопитно. Дори не помисли да протестира. Тръгна със завързани очи с циганин в неизвестна посока. Атанас я качи на градски автобус, после слезнаха, после се качиха в друг градски автобус, после в някаква кола и пътуваха доста. През цялото време Алиса беше със завързани очи, а Атанас не спираше да й обяснява, колко много ще й хареса филма и че участвал любимият й актьор. Алиса нямаше любим актьор, което я направи още по-любопитна. Спряха, слезнаха от колата. Повървяха пеша известно време. Със сигурност не бяха в кино-салон. Алиса можеше да каже поне това. Атанас я хвана за ръце, завъртя я три пъти и свали превръзката. Алиса изгуби дъх. Пред нея се ширна цялата нощна София. С всички малки и големи улички, осветени от малки и големи лампи, които приличаха на стотици хиляди светулки, събрали се накуп да си бъбрят светулковите си неща. Алиса никога не бе предполагала, че града, който ненавижда, може да изглежда толкова красив. Те наистина бяха в кино "Витоша". Атанас я бе довел в полите на планината, за да гледат най-хубавия филм.

Атанас бръкна в раницата си и извади одеало. На него собственоръчно бе извезал: "На Алиса, която ме отведе в страната на чудесата". Седнаха на одеалото и той извади едно кексче във формата на гъба. Каза й, че това кексче е вълшебно. Ако отхапе от лявата страна, ще забрави за Атанас и никога повече няма да го види. Ако отхапе от дясната, ще се влюби в него и той ще бъде най-щастливият човек от Младост до Люлин. Тя го погледна, усмихна се и отхапа дясната страна. После го целуна. Той я прегърна и двамата се загледаха в светлините на кипящия от живот град. Останах там цяла нощ. Беше адски студено, но нито един от двамата не усети студ. Беше им твърде хубаво заедно, за да ги притеснява което и да било природно явление.

Изгледаха изгрева и тръгнаха да се прибират пеша. Когато наближиха Бояна, Алиса се сети, че звукът на телефона й е изключен. Тя винаги го изключваше, когато бе с Атанас. Не искаше нищо и никой да я прекъсва или отделя от него. Когато погледна телефона, се зачуди - имаше над 40 пропуснати обаждания от майка си и баща си. Набра номера на баща си, беше й твърде хубаво за да слуша пискливия глас на майка си. Той само я попита къде е и когато получи отговора, затвори. Алиса вдигна учудено вежди, гушна по-силно Атанас и продължиха разходката си.

Не изминаха и десетина минути, когато отнякъде изскочи джипа на баща й. Алиса се зарадва, че може да ги метнат до Заимовата градина или градинката пред Народния. Тръгна с усмивка към джипа, но после спря на място и изстина. Баща й остана в колата, а от нея слезнаха само бодигардовете му. Единия каза на Атанас, да си свали ръцете от Алиса веднага. Тя веднага схвана всичко, докато Атанас гледаше учудено хората, които виждаше за първи път в живота си. Бодигарда повтори заповедта, да си махне гнусливите, цигански ръце от Алиса. Алиса започна да крещи да го оставят на мира. Единия от охраната я сграбчи, метна я на рамото си и я понесе към колата. Тя пищеше, плачеше, блъскаше юмруци в гърба му, но бе физически неспособна да направи каквото и да било. Бодигарда я хвърли на задната седалка при баща й, след което затвори вратата и включи централното заключване. През това време другите двама охранители бяха хванали Атанас. Най-едрият извади пистолет и го насочи към главата на Атанас. Той бе схванал ситуацията, още когато Алиса бе понесена към колата. Дори не погледна палачите си. Очите му блудно се опитваха да пробият затъмнение стъкла на джипа, за да зърне очите на Алиса. Да им се порадва, да им се усмихне. Да я увери, че всичко е наред.

Когато видя пистолета, Алиса изпадна в отчаяние. Тя умоляваше баща си през сълзи, да оставят Атанас на мира. Баща й не помръдваше. Смразена, тя обърна глава и погледна Атанас. Той стоеше между тримата и когато срещна погледа й, усмихна се и тя прочете по устните му: "Обичам те".

Чу се изстрел. Смърта настъпи мигновено. Алиса изключи. Баща й каза:
- Това да ти е за урок. Да не ме излагаш друг път.


В България дефектните хора винаги биват бракувани.

Денонощен магазин

Любовта е като продавач в денонощен магазин. Никога не затваря, но винаги е уморен от смените. Търпелив, мил, но никой никога не забелязва, заради късния час. Често отегчен, опитващ да намери ново забавление в ограничената квадратура на емоционалния магазин в който продава стоката си. Трудно угажда на клиентите си. Повечето идват само за кутия цигари или водка без разредител. Влизат и си отиват. Бързо и болезнено. Продавача дори не успява да запомни лицата им. Нито имената им. Понякога има и други клиенти. Те влизат при продавача, приятно небрежни, приятно разсеяни, без умисъл в главата и без ясна цел какво искат. Продавача мълчи и търпеливо чака решението им. Той би им препоръчал нещо от по-скъпите си стоки, но те нямат желание да си го позволят. Твърде скъпо и твърде нетрайна инвестиция, освен ако няма да се обвързваш със стоката с граждански договор. Понякога влизат млади, ентусиазирани, емоционални, ведри клиенти. Те искат да купят всичко, но почти винаги купуват непотребни за тях неща, които още на сутринта изхвърлят, когато слънцето огрее продукта, който са избрали и те отново съжаляват за избора си, породен най-вече от прекомерната употреба на алкохол от един друг продавач в един друг денонощен магазин. Продавача има и стари, изпитани клиенти. Те влизат всеки ден, купуват една и съща стока с една и съща дозировка, от една и съща марка, седяща на един и същи рафт. Продавача познава всяко тяхно движение, поглед, въздишка. Нищо в тях не събужда интереса му. Те са като стока с изтекъл срок на годност, която продавача тайно се надява да пробута на някой новодошъл в магазина му.

Има и един вид особени клиенти. Те влизат в магазина с уверена крачка, още от вратата се насочват към щанда, вземат точно определена стока, без да оглеждат другите изложени стоки, заплащат истинската й стойност, дори оставят бакшиш. Те знаят какво купуват и след това не съжаляват за избора си. Те са щастливо влюбени.

Акроними у вишето убразуванйе

Само
Уличници

Нема
Балгарско
Убразование

Математически
Емоционално
Изнасилени

Юруш
Зелки
У университето

Народни
Ахмаци
Тумбаци
Феи
И
Зелки

Винаги
Имаме
Асфалт в
Склада